Внезапно звънна GSM-a! Тъй като Пешо без очила не виждаше дисплея на телефона, нямаше начин да разбере кой го търси. Вдигаше на всички! Очакваше да се обади някоя счетоводителка на която беше раздавал визитки,  да се позабавлява със свалки , но уви, търсеше го един досадник, дето му беше продал  едни мотокари за фирмата и същият само му званеше с молби:

-          Хайде бе бай Пешо, Моля  те , на колене те моля да ми платите мотокарите!- чуваше се хлипане в слушалката.Вече цяла година  и половина ми мотаете парите. Печелите от ваща продукция дето я продавате в цял свят, правите милиярди във валута, а мен ме държите на ръба на фалита! Бай Пешо, Моля  те платете ми ги тези мотокари! Те вече без пари ви излезнаха......- продължи хлипането.

Един  странен  тик имаше бай Пешо.  Когато  някой му бе неприятен преди да разговаря с него и по време на разговора  той  опъваше жили под гушата и премигваше  като уплашен от малко кученце. Направи този тик и отговори на онзи дето го смущаваше като си търси парите:

-          Абе,  виж сега зает съм, имам хора в момента и не мога да говоря! Ще кажа на синовете да ти се обадят да се разберете за парите. Нали знаеш – аз съм пенсионер, нямам пари. Айде като им се обадя, те ще ти звъннат да се разберете.Чао! Зает съм  сега! – и затвори слушалката.

Синовете бяха “друга бира”. Не приличаха на бай Пешо, може би приличаха повече на жена му. Имаха бизнесменски дух. След търговийката на Илиянци, бяха направили фонд да прибират  компенсаторките и акцийте на хората в предприятията и така само срещу индулгенции приватизираха сума ти държавни предприятия. Какво толкоз – нали закона го позволяваше.

В  онова малко  градче, в което купиха един огромен завод – дъскорезница се оказа, че се намира и фабрика за производство на фармацефтични продукти.  С лекота се отърваха от дъскорезницата и с пешовите връзки купиха  по  време на началото на демокрацията  така изгодно завода в който Пешо сега люлееше телесата си. Парите намиращи се в касата на фабриката в брой изплатиха напълно сделката. Това, че тя произвеждаше продукция и складовете и бяха пълни и имаше запас от машини с което целеше увеличение накапацитета на производството  - всичко беше БОНУС и това ги обричаше на вечно богатство.  Чист късмет беше това, че някой преди тях из  министерствата и агенциите не бе видял тази златна кокошка за да я грабне. Обаче късмета обича подготвените – и те бяха  - Пешовите синове.

Толкова време едно и също, та чак до втръсване. Люш – люш.Напред  - назад. Напред  - назад.

Зашемати му се нещо в главата. Стана да се поразтъпче. Погледна през прозореца насреща му . Какво   ли да гледа? -  Магазина Billa.

 Ми нали той купи общинската земя за да я продаде на тези от билата. Обаче онези до магазина със сградата от плетаческото РМД, дето си купиха сградата заедно със земята до билата адски го дразнеха.  Бяха едни такива елемтарни, дребни местни пияници и той и жена му и не стига, че чрез РМД- то си купиха фабриката, а кви ли не увещания не им направи да я продадат в амблок  на австрийците барабар с неговата земя  дето беше в съседство.  Те - тъпаците от хубаво се дърпат. Не разбраха хаира му. Щял да им вземе поминъка. Абе те ако знаеха на колко хора им бе взел поминака, сами щяха да си го дадат....ама нейсе ... нека живеят. Сега гледката го дразнеше.

Колко пари щеше да смъкне от онази продажба на неговата земя заедно с това на РМД-то  Ама – на прости хора са това местните. Те казаха не- та не. Така е!  Прост човек и силен вятър – нищо не ги спира. За това  престана да се занимава с тях и продаде своето. Добра цена му смъкна.

Добра, добра, колко да е добра? Той трябваше да провери.

За това нареди  на един от шофьорите си да запали неговото лично  Volvo, което беше производствен уникат и да го закара до съседният магазина на LIDL в града. Когато стигнаха бариерата на Lidl-а шофьора нулира  пътният показател (километража) на колата и обходи по цялата дължина плаца, заедно с паркинга на магазина от край в край. Оказа се че площа на въпросния  Lidl, барабар с постройките по изчисления  и по показания на километража на колата е четири и половина декара. А злите езици в града говореха, че терена е продаден за три милиона долара.

Пешо се кефеше!

За  тези пари той продаде на Billa –та по малко от декар, и когато предложи да купи първо той земята на Lidl-а онзи простак продавача го отсвири. Сега нека-хaк да муе! Да продава пак на за

Ама го дразнеше гледката.................

Люш – люш.Напред  - назад. Напред  - назад. Люш – люш.Напред  - назад. Напред  - назад.

Чудеше се с какво да се занимава, да мине времето.

Да иде в работническият стол и да нареди на управителя да направи сергия пред портала да продава празните буркани от компот , заедно с капачките втора употреба ли? Или да отиде до местният пазар да види какво прави онази бабичка на която продаваше събраните семки  от печените чушки,които предлагаше като гарнитура в обедното  меню на работниците  ли? Или да нареди на някой от верните му началници да събере всички счупени – негодни за употреба  стълби от цеховете на предприятието . Да им сложи  цени и да ги продаде. Така де – за всичко си има клиенти.  А бай Пешо обичаше пазарлъка и най- го кефеше все той да е на далавера. Умираше от кеф  да печели и да прецаква. Всичко онова от което можеше да изкара пари го кефеше не толкова заради парата, колкото заради пазарлъка и онова чувство на превъзходство което го обземаше когато прецака някой в продажбата. За това правеше каквото правеше и все търсеше нови и нови жертви. 

Веднъж по време на едно гостуване на делегация на чуждестранни   търговци всички тези простотий, ги беше направил в купом  на портала на фабриката и търговците, които бяха дошли да купуват продукция от завода му, като видяха този бит-пазар на буркани, капачки, семки, счупени стълби барабар с изписаните цени върху тях попитаха синът му, който ги придружаваше , да ли пова не е някаква благотворителна кампания за събиране на средства за децата в Руанда или за бедстващите от земетресението в Хаити.  А той горкият  (синът) потъна в земята от срам и това беше последната открита и явна  стокова борса  от глупостите на бай Пешо във фабриката.

Люш – люш.Напред  - назад. Напред  - назад. Продължаваше да се люля мозъкът му.

Бай Пешо стана  от стола  напълно решен да излезе да се разходи някъде. Измисли го най – сетне. Ще иде на глвната или т.н стъргало в градчето и ще лови айляци. Демек онези дето трябва да работят във фабриката, а в работно време се шляят . Ако това беше някой голям град първо , на главната улица, нямаше да и казват стъргало или както и викат сега (главна ), а щяха да и казват ларго и второ едвали щеше да познава всички в предприятието та да преценява кои  айляци използват работното време  та да се шляят и кои -не.  Но в малкия град Пешо познаваше хората които му работят по име. Много обичаше да му доносничат за този или онзи, като по този начин оставаше в ченгеджийска кондиция.

На излизане мина през портала на фабриката, като не пропусна да се шмугне през кабинката на охраната и да провери пуснат ли е радиатора  на парното отопление. Макар, че беше края на лятото и началото на есента. От нямане какво да прави всеки ден сутрин, обед и вечер,щом дойдеше и си отидеше от фабриката бай Пешо висеше в бутката на охраната на портала да проверява дали охранителите са си пуснали радиатора да се топлят. Идваше му да проверява всички радиатори във всяка канцеларийка, ама пусти инсулт , нямаше как да се придвижва. Фабриката му си произвеждаше собствено парно и топлина, като преди това от парата  се въртеше турбина за производство на ток, обаче пешо спираше топлото на работниците. Така де! Те за какво работеха? Нали като работят така се топлят!  Защо им бе нужна топлината на радиаторите  в канцеларийте и работните помещения. А бай  Пешо добре знаеш, че като намали парата за отопление,  ще се увеличи същата за направата на електрически ток.  И нали само държавата купуваше тока по държавни цени, ето ти далаверка . Чиста енергия – допълнители чисти пари в джоба.

Провери парния радиатор в кабинката на охраната – неработеше, макар и в края на лятото,   мина през портала  и тътрейки се към съргалото вторачи орлов поглед напред. Забърза се, замятайки куцукащият си  ляв крак. Задъха се. Учстено започна да диша на пресекулки. Видя нещо важно в далечината. Като орел над плячка се стрелна, за да не изгуби една клатушкаща се фигура отдалечаваща се  в  зелен ямурлук. Леле само как се клатушкаше  фигурата облечена в зелено, от дувар в ограда.

С невъобразимо задоволство Пешо си мислеше:

„Ох, излових го този – пияния работник!” .

„Ще ми пие той в работно време, почти по обед! Ей пияна нация! Няма да се научат да работят, а само пият! После пари за заплати , за пенсия, за осигуровки, за какво ли не – искат пари,  а в работно време пияни! Сигурно се е напил от спирта дето им го давам за анализи в лабораторийте или за дезимфекция на съдовете с които работят. И разфод на химикали ми правят. Маскари с Маскари!”

Тази мисъл и изконното му любопитство накараха бай Пешо почти да забрави за куцукането си и да се втурне като като четирикратният олимпийски шампион  на 100  и 200 метра гладко бягане Юсеин  Болт  да догони фигурата в зеленият клатещ се  шушляк.

Внезапно на половината от дистанцията силите му секнаха.

Онова зелено клатушкащо се нещо изчезна от погледа  на бай Пешо. Той се загледа дали някой няма на близо да е видял кой е този „пияния”  дето е избягал от работа и се е насвяткал като казак, а на всичкото отгоре беше с работната зелена ватенка . Такива имаха само в Пешовото предприятие  в целият град и бай Пешо прекрасно знаеше това, защото  беше длъжен като работодател да ги облича тези пияндурски работници. Как да имаше да не дава пари за облекло. Нали се правеше на образцов  собственик. Нямаше начин да остави работниците да ходят да си купуват работни дрехи и за това се стремеше да ги облича във възможно най-евтините дрипи, а тези зелените -бяха точно такива.

Като видя, че  никой няма около себе си, бай Пешо грабна GSM-a  и почна да звъни в предприятието на верните си началници (кучета) и бързо да ги насъсква да хванат нарушителя. Да видят кои е тоя с ватенката?  Как така да се напива посред обед в работно време, да залита по стъргалото носейки служебната зелена шуба  и  с нея да прави лоша реклама на фирмата в града.

Едно от верните му човечета пое  задачата. Намери  и проследи пияният човек до къщата му. Оказало се,че той е  бивш работник на фирмата. Изстрадал човек. Жена му починала наскоро. Синът му също починал и  човечеца от житейска мъка се напил. Удавил  реалността си в алкохол. А когато напускал Пешовата фирма в която работел за кратко няколкократно  му удържали зелената ватенка  от  заплатата и сега имал само нея на гърба си.

Та това верно  човече на бай Пешо след като изпълнило задачата по проследяването и установяването собственика на ватенката се чудеше как да се измъкне от отговорността да докаже, че ватенкате е платена от работника и когато отиде да покаже на Пешо документите по платежното Пешо се ядоса;

-          А на мен кой ще ми плати оронването на престижа на фирмата от тоя пияндурник? А?– разкрещя се той.