Много хора мечтаеха да изпитат тази скука, а Пешо се чудеше как да се разнообрази. Стана за да разтъпче старческото си тяло, но след полученият инсулт се движеше трудно. Замяташе левият си крак и се придържаше с бастун, но от това просто не му пукаше. Някои казваха, че инсулта му е предизвикан заради онези мръсотий дето вършеше на хората . Уволняваше роботници от фабриката без причина. Ей така щото му беше кеф. Само за да погали егото си и да се почуства велик защото разполага със съдбите на хората, които идваха да му работят за едната коричка хляб. Най – му беше кеф когато уволни бащата на едно момче също получило инсулт като него. Момчето, кето беше на 22години , току що беше завършил висше, беше негов работник и понеже получи инсулт на работата той остана пълен инвалид . По тази причина женаму го напусна, а баща му със сетни сили се опитваше да събира пари със заеми и дарения от където може, но като, че бай Пешо му завидя, че човека може да успее да излекува сина си и така се заяде с него, че накрая го уволни.
Пуста нечовешка злоба! Да не би момчето да се излекува , защото беше младо , а той дъртият богат пергиш да си остане сакат цял живот. Макар, че къде ли не ходи след инсулта на лечение. То не беше Ню Йорк, Истамбул, Любляна и къде ли не по света, всички професори – светила в медицинската наука му казаха, че единственото спасение в в случая за да се излекува е - да работи. Да работи, да работи - кво да работи?
Той си имаше собствено предприятие – на него му работеха! Той единствено от кабинета си набираше с потиснат номер подчинените си и мълчеше в слушалката на GSM-a . Това му беше работата . Звъни и мълчи в слушалката. . Звъни и мълчи.Денонощно.Нали имаше неограничени безброй минути пък и самият той беше постоянно айляк. . Звъни и мълчи.
И по цял ден в кабинета си.
Отскачаше понякога в съседнта стая на счетоводителките и раздаваше на някоя от тях визитки. Това означаваше, че тая дето му има визиткята трябва да му се обади. Нали вече му имаше номера. Да му се обади ако не за едно сексче, което той не можеше вече да прави поради напредналата си възраст , то поне да доносничи срещу колежките. В счетоводството работеха с парите на фирмата, а той обичаше парите и най-много обичаше те да се множат. И още повече обичаше да ги контролира. Пешо с чиновническият си опит знаеше, че подчинените са ти предани само тогава когато ги изчукаш. В замяна натова той им предоставяше дребна награда За по-висока заплата дума да не ставаше или за издигане на нова служба във фирмата. Виж за по едно парфюмче или врътване на едно кръгче с новата кола по плаца на фирмата редом с шофьора и някоя от горе изброените служителки на фирмата –може. То за тези селски пръчки си беше гордост да се возят с Пешо. А това им беше импровизираното ревю на конкурса мисис –Фабрика. Това възрасният фабрикант го правеше единствено защото беше от едновремешните управленци - любовници. Държеше да обсебва онези с които е правил секс и в замяна на това да получава я информация, я внимание, я приятелство. А кой ли не иска да бъде приятел с богатия, още повече пък когато му е бил и любовник.
Обаче и това доскучава. Макар на тези години Пешо само си беше запазил душевният нагон за секс. Когато природата му бе отнела онова дето можеше да го прави преди години сега старият пергиш се наслаждаваше на някои жени които му се събличаха, разкарваха му се по организъм пред очите провесвайки рубенсови форми и както го милваха с патешко перо, просто тръпката беше „като в облаците”. Все пак чувството го връщаше не точно в като онази времена от „онова време” , но не и в старческата му реалност – като сега. Обаче мераклийки за това голо пип - шоу (пипни - шоу) се намираха . Като влезнеха нимфите или други външни хора в апартамента на Пешо той смърдеше на пенсионер. Иначе сам по себе си човека беше чистоплътен, къпеше се редовно през лятото, но кожата и костите му с възрастта излъчваха воня, която не изчезваше .Смърдеше гадно. Годините си казваха своето, но това не му пречеше да се наслаждава на гледките от млада плът. А дори и гледките да не бяха само гледки.
Да вкусва от свежестта на тази плът, като работи предимно с други органи от тялото си за да си достави удоволствие на себе си и на посещаващите го Снежанки правейки се на похотлив Дядо Коледа при който похотливостта е изчезнала от времето на изчезването на динозаврите не беше само цел, а естествено удоволствие. Но на Снежанките тази сексуална безвредност на Пешо им харесваше.
В днешни времена имаше една семейна женичка , която до такава степен се бе вживяла в ролята си на Пешова Снежанка, че се бе превърнала в негова фаворитка. Във фабриката работниците и викаха Елито Златният Бастун. Елито беше вишистка. Работеше от петнадесет години в една канцеларийка, на едно бюро. Работата и беше да подправя подписи на документите за пенсиониране на работниците или нещо за инструктажи в инструктажните книги. Абе за какво то и да е тя подправяше подписи и това и беше работата.Това я караше да трупа мъст и злоба към околният заводски свят в който живееше. Никой не оценяваше труда който полага тази жена и патоса с кихто така изкусно подправяше документи. А физическите и дадености! – Те по нейна преценка бяха страхотни! Рубенсовите форми на тялото и осанката и на „Венера от Минос” макар, че бяха оставили отпечатък във времето на ренесанса на Европа като стандарт за красота, чрез поколения творци бледнееха пред нейната физичска красота погледната от собственият и оценителски поглед! Елито видимо забелваше кълки над работният плот на бюрото си, белким когато влезне някий клиент да ги види оцени по достойнство. За съжаление поради естеството на службата в нейната канцелария влизаха само изпълнителски кадри от различен етнос, свързан предимно с черната работа във фабриката Тези „твари” както ги наричаше Елито, ни най-малко можеха да я оценят както интелектуоално, така и физически, а камо ли висико интелигентната работа която върши с подправянето на подписите. Това омерзяваше тази напраъщяла за плътски желания интелектуалка на средна възраст!Не рядко забелените кълки тя обвиваше в черни мрежести чорапогашници щамповани с бели черепчета, нанесени над кръстосани кости за да се получи дискотечен ефект на възприятие от мъжете които тя очакваше да го оценят. На големият – плътен гъз който имаше тя винаги носеше стегнат в ханша сукман за да подчертава бюста и. Тази мома обичаше диадемите и ги носеше така, че да подчертават румените и бузи и острият и дълъг нос. При нея Бай Пешо седеше с часове в захлас. Каквото и да си казваха с него, а повечето от разговорите им бяха клюки за този или онзи, знаеха,че между тях има химия. Но за преките им отношенията – по-късно.
Навремето, когато купиха завода Пешо си беше залепил една такава „въшка на задника” като Елито Златният Бастун. Тя се казваше Илка и беше парясница. В любовта на работното място Пешо имаше опит с годините. Илка като месна Вършилка така го мяташе из върбите, че маститият фабрикант си беше загубил ума по нея. Появяваха се заедно от лабораториятя в която Илка работеше като лаборантка, минаваха през работническият стол, след това през заводската лавка, из цеховете и складовете на фабриката уж, че работят нещо, а в същото време се „ джасаха” където сварят, като за разнообразие сменяха терена. Но нещо им мина котка път.
