Седеше бай Пешо  в собственото си предприятие , в собственият си кабинет , на собственият си офис -стол и търкаше  кокалестият си задник в меката телешка напа  на ергономичната седалка.

От как бе купил предприятието ,барабар с  дрехите на гърба на работниците, сиреч около преди двадесет години  той все това правеше.  Седеше на седалката, натискаше облегалката и се клатушкаше напред – назад, като платноходка по време вълнение в берингово море.  Така изпитваше гъвкавостта на амортесьора   и на  механизма  прикрепящ хоризонтално седалката.  Толкова време едно и също, та чак до втръсване. Люш – люш.Напред  - назад. Напред  - назад. Детска работа. Човек на неговите 72 години като, че  се връщаше по този начин в детството си. Нямаше проблеми в живота човека, освен за момента със здравето.

 След  като получи инсулта  почна да замята левия крак и тръгна с бастун да се подпира в крачките.  Да си  си помага сиреч по този начин в ходенето, ама на ужким. А целта беше като тръгне из предприятието да  прочете в очите на работниците , кой се наслаждава и се кефи на инвалидността му  и моментално да го изгони. Тогава изпитваше пълна  наслада, че има власт над съдбите на хората и най-вече на онези които му работят за късче хляб. Как да имаше  и това късче да им изтегли от устата, та да им го вкисели и да ги отрови, та по този начи да си достави още по-голямо удоволствие.

Напред  - назад. Напред  - назад. Люш – люш. Люш – люш.

Усети се с идването на демокрацията хитреца. В същност добре, че бе жена му, да го подшишка да купи завода в провинцията  в който тя бе директор в онези времена. Спретна си тя едно РМД и набързо се ощастливи със собствеността му. От там се почна цялото засигуряване с несметни богатства на семейството  при строежа на новият капитализъм.  За късметлий  като членовете на пешовото семейство новият капитализъм , в самото му начало не бе лесна работа.  Синовете му  Киро и Гого се бяха захванали с някаква амбулантна търговия на илиянци  в зората  на смяната на общественият строй.  Продаваха мартеници,бельо и всичката кинкалерия за която човек може да се сети, а Пешо като чинивник работеше в  енергийното министерство  по цял ден  движеше  хартията по бюрата и кабинетите и ако имаше някоя сгодна булка за ухажване се залепваше за нея като локум на стъкло. Усукваше   и се до като тя не благоволеше да го разкара.

Сега  в новото време  нещата бяха къде къде по-лесни , по-различни, но много много скучни.

Пешо освен, че беше инженер електричар с  високи претенции за познания в областта  си, беше чиста проба  ченге- доносник.  В кръвта му беше да ходи да слухти  по кабинетите и да докладва там където трябва какво става. Беше относително грамотен да пише доноси и жалби, но понеже  беше мързелив предпочиташе това да го прави  устно пред началниците си  (ченгетата), като  по този начин си  издигаше „имиджа” на прям човек , казващ истината или както народа се изразяваше „Право куме в очи.”

В размирните времена на раздържавяването  в държавата  този дребен министерски  мишок  с  вродената си лукавост се усети, че нещо става. Денонощно и безсънно мислеше какво да направи , как да осигури себе си за старини  и семейството си  с богатство, така че да им стигне до дълбоки времена  не за преживяване ,а  за вечно охолство.  От цялата информация която минаваше през него се стремеше да отсява онова което на него би му било полезно от онова което от него изискваха началниците му  и така извърташе работите ,  че винаги да излезе от ситуация сух и невредим,  а другите нищо да не получат от него в замяна.

Въпреки, че в онези времена се носеше на талази заблудата, че държавните чиновници са злата пошлост на обществото. Те са чантаджий, за които са изсечени милиони декари гора  и тази изсечена гора им  служи  да им направят бюра. А тези бюра   са  работните им места  и представляват  (оръдия) за реализация на труда им заедно с  моливи  и хартия  и други помощни материяли за документиране на речта,  да пишат и бришат и така да реализират дейността си закоято да вземат пари във вид на заплати.  Вичко това се правеше от  новоизбраната политичаска клика с една цел – заблуда на народа от грабежите в държавата и да им изземе  парите на хорицата , за сметка на образуването на новобогаташи. Системата беше такава . Пешо осъзнаваше това,   виждаше го  и единственото което желаеше  бе да се вмъкне в онази  прослойка, която трябраше да забогатее  и да живее  в охолство възможно най -дълго. Тръпнеше човека по този свой блян. Очакваше с цялото си същество мига в който „птичката ще кацне на рамото му” и беше заложил спартански рефлекс за да я хване.